Септемврийското въстание в "Село Борово"

„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от 1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като 20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание. Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война (40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември 1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…). Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923 година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в град Белово, където и умира през 1960 г.

За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923 година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.

Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция. Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата. „Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж към свобода – народна и лична. 

Ето и съвсем малък откъс от книгата:

„Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на стената.

- Нека гледат!...Не спи народът като нас… 

Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури, стига всичко да тръгнеше както трябва…

Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб. Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа усмихнато и каза:

– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)

Авторът на книгата Крум Велков

За боеца от Съпротивата Леон Таджер (1903-1941 г.)

На 14 декември 1941 г. осъденият на смърт Леон Таджер е обесен в Русенския затвор. Нека научим накратко за един от хилядите герои на антифашистката съпротива в България!

Накратко за живота и делото на този боец от антифашистката съпротива в България: Роден е в София през 1903 г. в семейство на адвокат и учителка. Студентства във Виена агрономство за кратко, безработицата и мизерията го пращат по строителните площадки. Става зидар, макар че владее няколко езика. Полицията постоянно го преследва и задържа като деец на комунистическата партия в Тел Авив. Попада в затвора и е екстерниран като български поданик в родината си. В София, макар че владее 7 езика, става строителен работник. Не спира политическата си дейност в условия на започналата Втора световна война и през 1941 г. е пратен от българските власти в еврейски трудов лагер. Юни бяга от лагера, като измъква барут за саботажни дейности. В Русе се свързва с партийни другари и на 30 октомври 1941 г. запалва бензиновите резервоари на фирма „Петрол”. Задържан и измъчван, пред съда се държи достойно и сам поема защитата си, като се обявява против предателската политика на българските фашисти и грабителството на германския фашизъм.

ИЗВАДКИ „ИЗ ОТГОВОРА НА ЛЕОН ТАДЖЕР ПО ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ” (15 ноември 1941 г.):

„ 2. В обвинителния акт умишлено се премълчава обстоятелството, че съм неосъждан в България, че се наричам не евреин, а български евреин, т.е. българин по съзнание, макар и роден от родители български евреи, че съм син на офицер запасен капитан, раняван в Балканската война…, че съм завършил с много добър успех, примерно поведение І Софийска мъжка гимназия, че съм бил изгонен от английските колониални власти в Палестина като съчувственик на борещия се за национално освобождение под английски и ционистически гнет арабски палестински народ.

4. Дължа да заявя, че съвсем не считам войната загубена за Съветския съюз, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема…смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямото провинение на династията към жизнените интереси на българския народ и като опасност за българската нация.

6. В обвинителния акт не се спомена още…., че съм работил на пристанището в Русе и съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство чрез дунавското пристанище от страна на германските окупационни власти – отвличат се с гемии милиони килограми плодов пулп, тютюн, храни, олио, ечемик (и се внася царевица за примес в хляба), нещо, което не е могло да не възмути обвиняемия при обстоятелството на растяща скъпотия, недоимък и купоннна система в Родината му. Премълчава се фактът, че обвиняемият е човек на честния строителен зидарски труд, баща на семейство, а не „платен” функционер, както го нарича прокурорът…

[Заключителна дума]: Империалистическите войни са позор за човечеството. Край на тях. Мир на хижите. Война на палатите! Войната се поражда от капитализма и е неизбежна негова спътница. Смърт на капитализма!

Докато има експлоатирани и експлоататори, ще има война. Смърт на експлоатацията на човек от човек! По-добре умри прав, отколкото да живееш на колене! Когато си купувах за 5 лева грозде със спечелените пари от товарене един варел бензин считах, че ям главичките на децата, убити от аероплана, който лети с натоварения от мен бензин. Когато тиках варели олио или пулп за германските бандити, съвестта ми ме хулеше: „Подлец! Подлец!”. Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на тормоз и бесилка.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!””.

26 години капитализъм докараха нашия народ до просешка тояга

Когато съвременните политолози коментират промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от «комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности» може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод 60-та годишнина от 9 септември 1944 г.

В тази декларация, приета с огромно мнозинство от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат «европейският път, избран от от строителите на съвременна България».

Следователно «европейският път», според строителите на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая, военния преврат на 9 юни 1923 и физическото    изтребление  или прогонване на актива на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски път», но пътят на европейския фашизъм.

Що се отнася до икономическото развитие на България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато 80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението. Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Ако някой си мисли, че учените са сбъркали в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.  На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България.  Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва, в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата, а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%  нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”.

Но цялата тази идилия била прекъсната от «утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни, а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН), с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.

Този «утопичен експеримент» обаче се оказва, че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент» беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно 50 % от населението  е заплашено от «социално изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание  в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде около 60-то място в света.

Все пак трябва да благодарим на депутатите, гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката, в която се движи България през последните 26 години.  Какво може да очакваме по този път на «нормално европейско развитие»?

В икономическата област - пълна зависимост от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща изостаналост.

Във вътрешната политика засилващи се фашистки тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.

Във външната политика – превръщане на България отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

98 години гори пламъкът на Октомврийската революция

На 7 ноември (25 октомври стар стил) в Русия под ръководството на Ленин и болшевишката партия избухва Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР). Оръдията на крайцера „Аврора“ дават сигнал за  щурма на Зимния дворец в Санкт Петербург. Руският царизъм окончателно е съборен, унищожени са остатъците от феодализма.

Веднага е издаден „Декрет за мира“, оповестяващ излизането на Русия от Първата световна война, заклеймявайки я като “война за това, как да се разделят между силните и богати народи заграбените от тях слаби народности“. Земята на помешчиците е конфискувана в полза на общинските поземлени комитети и околийските Съвети на селските депутати. На 2 ноември 1917 г. е провъзгласена „Декларация за правата на народите в Русия“, гарантираща равни права за всички народностии отмяната на всякакви национални и национално-религиозни привилегии и ограничения, характерни за времето на царизма. Образованието и здравеопазването стават безплатни.

След Октомврийската революция, свалените монархически сили започват гражданска война. Те са подкрепени от военна интервенция на 14 държави (включително САЩ), чиито буржоазни правителства изпитват ужас, че същите събития могат да се повторят и в техните страни. Въпреки това Червената армия успява да удържи геройска победа над силите на реакцията. Създава се Съюз на съветските социалистически републики.  Това   дълбоко   беляза световната политика. От тук нататък унищожаването на СССР става една от основните цели на империалистическите държави. На мястото на изоставащата полуфеодална Руска империя се създава държавата на работниците и селяните, която извършва невиждан икономически скок, ликвидира безработицата, крайната бедност и експлоатацията на работническата класа.

Октомврийската революция за пръв път разбива веригата на империализма. Тя смазва твърденията на буржоазията, че социализмът е утопия и че не може да има свят без частна собственост. Октомври вдъхновява потиснатите работници от целия свят в борбата им срещу господарите. Той доказва, че пролетариите, начело на селячеството, могат сами да управляват държава и да градят просперираща икономика без буржоазията, против буржоазията. Най-вече ВОСР показа, че капитализмът може да бъде победен от съзнателния и организиран пролетариат.

За противниците на Октомврийската революция Ленин казва:

            “Нека буржоазията и пацифистите, генералите и еснафите, капиталистите и филистерите, всички вярващи християни и всички рицари от II и II1/2 Интернационали хулят яростно тази революция. С никакви потоци от злоба, клевета и лъжа не ще замъглят те този световноисторически факт, че за пръв път от стотици и хиляди години робите отговориха на войната между робовладелците с открито провъзгласяване на лозунга: да превърнем тази война между робовладелците за подялба на своята плячка във война на робите от всички нации против робовладелците от всички нации.“ (Вестник „Правда”, бр.234 от 18 октомври 1921г.)

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

Наш враг е империализмът, не бежанците!

През 2015 година кризата с бежанците в Европа и България стана особено актуална тема. Бежанският поток към България се увеличи видимо от началото на годината. Фактите почти всекидневно разкриват облика на жестока човешка трагедия – хиляди намериха смъртта си край бреговете на Гърция, Турция и Италия. Сред тях има цели семейства и много деца. Други десетки хиляди скитат по границите на балканските държави в опит да достигнат Западна Европа – в момента те оцеляват под открито небе в студ и недоимък, в страх и риск. Според либералната теза бежанският поток не е проблем нито за Европа, нито за България; платените отвън „експерти подсилват общоевропейската безотговорност твърдейки, че нашата страна може безпрепятствено да посрещне всички желаещи да получат убежище. Либералите чрез лицемерна „солидарност“ към бежанците пренасочват социалната тежест, неминуемо следваща потока от хиляди бягащи хора, към най-бедните държави в Европа, каквато е и нашата. Националистически течения, но също и псевдолеви среди от друга страна описват бежанците като най-страшна заплаха за европейската цивилизация, разпалвайки омраза и непоносимост към тях заради чуждия им произход, религия и култура. Това гледище служи отново на капиталистическите интереси, които противопоставяйки едни роби на други си осигуравят спокойствието да продължат да грабят народите. Именно насаждането на такива настроения крие в себе си опасността от връщането на най-реакционния капитализъм на дневен ред – фашизмът. Гореизброените две мнения, изглеждайки на пръв поглед различни, всъщност имат и много общо – нито едно от тях не посочва истинските виновници за бежанската криза, а оттам и реалните решения; те отклоняват вниманието от причините и крият опасност от влошаване на положението.

Милиони хора бягат от почти напълно разрушените си държави, от липсата на домове и поминък, от заплахата да гладуват, да бъдат убити и изтезавани. Те бягат от Сирия, от Ирак, от Афганистан, от Либия и много други държави в Африка. Но кой и защо предизвика това положение? Във всички тези държави САЩ предизвикват и поддържат пълномащабни войни, които не спират да бушуват вече много години. Верни съюзници на Америка в това дело са основните богати европейски държави – Великобритания, Германия, Франция, Италия; верни съюзници са и държави като Израел, Турция, Саудитска Арабия. В ролята на помагачи са включени всички членове на НАТО, сред които е и България. Тези войни се предизвикват от САЩ, за да заграбят природните и човешките ресурси на изброените държави, за да отворят пътя за нови печалби за западните корпорации. За целите на грабежа и експлоатацията Америка и съюзниците направо заличават цели държави и народи от картата на Земята. Там, където още няма войни, властва пак наложена в полза на същите интереси бедност, която обрича обикновените хора на страдания и смърт.

Каква е всъщност тази криза?

Войните днес са следствие от стремежа на САЩ и техните сателити да подчинят и ограбят редица независими държави останали извън тяхната сфера на господство. САЩ днес са главната сила и стълб на световната система на империализма (съвременния капитализъм).Притежавайки най-скъпо поддържаната армия в света, САЩ с войни и терор се опитват да наложат на народите в света своята хегемония. Но Америка е в дълбока икономическа, политическа и морална криза. В такава криза изпада и подкрепящият политиката й Европейски съюз. Това е криза на световния капитализъм. В тази криза не е достатъчно да бъдат просто систематично ограбвани чрез продажни правителства страни като България. В тази криза вече се граби чрез брутално подпалване на войни срещу миролюбиви народи.

Какво е решението? 

Нужно е час по-скоро да бъде прекратена войната в Сирия. Това ще стане най-бързо когато САЩ-НАТО и водещите държави от ЕС спрат политическата, финансовата и оръжейната помощ за терористите от Ислямска държава и т.нар Свободна сирийска армия („умерените” бунтовници). Нужно е да се оказва постоянен натиск за това, включително и пред сегашното българско правителство. Трябва да бъдат прекратени всички намеси на империалистическите сили в други страни. Трябва вкрайна сметка и да бъде премахнат причинителя на войните – империализмът и въобще капитализмът.

Европейският съюз трябва да поеме своята отговорност в престъпно предизвиканите войни и по-специално за конфликта в Сирия. Това означава, че неизменна отговорност на ЕС е съдбата на бежанците, навлизащи в Европа – тяхното здраве, живот и нормални условия. ЕС е длъжен да отпусне всички необходими средства и да гарантира, че най-виновните държави, вкл. тези с най-големи парични възможности като Германия, ще се погрижат за най-голям брой нуждаещи се бежанци. Недопустимо е Германия и други западноевропейски държави, които са сред главните виновници в предизвиканите войни, да отказват прием на бежанци в техните държави.

Всички държави, но най-вече САЩ, водещите в ЕС, Турция, Израел и Саудитска Арабия, участвали във войните срещу народите на Сирия, Афганистан, Ирак, Украйна и всички други, са длъжни да изплатят пълни обезщетения на пострадалите държави за причинените материални щети и жертви. Това го налага справедливостта, само така тези страни могат да се възстановя, а милионите бежанци, включително и стотиците хиляди в Европа да се завърнат по домовете си. 

С настоящата декларация се обръщаме към всеки сънародник и всички сили, които мислят действително за цялостното подобрение на положението на българския народ. Приканваме всички леви-антиимпериалистически и действително патриотични сили да търсят обединение срещу империалистическите агресори. Защото трагедията на бежанците е само един от поредните, но не и последният епизод на предизвикваната от тях криза. Българският народ ще бъде силен в своята справедлива борба, само ако подкрепя справедливите борби на другите народи. Фалшива е загрижеността както на неолибералите и техните решения по бежанската криза – защото именно те създават войните, мизерията и проблемите. Фалшиви са и грозните внушения на омраза и истерия, които подхранват уж обезпокоени за съдбата ни националисти. Нека заблудените и честните сред тях се замислят кой печели от насаждането на омраза към потиснатите, към жертвите!

Врагът ни не са бежанците! 

Врагът ни е капитализма! Терористи са управляващите на САЩ, правителствата в ЕС и всичките им помагачи! Терористи, съсипващи българския народ, са българските правителства!

Борбата ни за мир, независимост и социална справедливост е борба на всички народи – нека като народ се наредим в тази борба рамо до рамо с останалите срещу общите ни врагове!

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

Нова крачка към национална катастрофа

„Нещо тежко и непознато се случва между България и Русия“ - тази оценка даде бившият президент Георги Първанов по повод появата на американска бронетехника, включително тежки танкове „Абрамс“ в България. По телевизията той поясни, че в подписаното през 2006 година споразумение за военно сътрудничество между България и САЩ подобно присъствие на тежка техника на НАТО не е договаряно и че тази тема не е била обсъждана от военните министри на Алианса в Уелс през изминалата година.

БСП се обяви категорично против разполагането на тежка бойна техника в България с декларация, в която пише:

„Като равноправен участник на международната сцена, България сама трябва да определя източника на заплахите и необходимото ниво на защита. За България и българите Русия не е военна заплаха!».

„Атака“ от парламентарната трибуна предупреди властта да не въвлича страната във война и да не я превръща в руска мишена.

В същото време североатлантиците от управляващата коалиция и извън нея изпаднаха в истинска еуфория само при вида на американските танкове на българска земя. Тяхното поведение напомня за един южнокорейски военачалник от времето на Корейската война. Този командир толкова мечтаел и се надявал на американската помощ, че след като американски самолети по грешка бомбардирали неговите войски той изпаднал в радостно възбуждение, строил войниците и заявил: „Казах ли ви, че американците няма да ни изоставят?“

По същия начин военният министър Ненчев с победоносен вид обяви, че очакваме 40 американски танка, които всъщност били „наши“ танкове.

Външният министър Даниел Митов поясни, че темата за разполагане на американска военна техника на българска територия се използва от „политически сили, които не работят за националния интерес“ и че в страната се води пропагандна война. „Защо не бях потърсен за коментар, когато Русия заяви, че ще разположи нови 40 ядрени бойни глави, че ще въоръжи Крим и ще струпа въоръжение там?“, попита реторично шефът на българската дипломация.

Става дума за новите 40 междуконтинентални ракети на Русия, които според Митов застрашават българската национална сигурност.  Вероятно Митов не знае, че България не се намира на друг континент, за да се налага Русия да ни заплашва с ракети, които могат да летят на 10 хиляди километра?  

Бившият зам.-военен министър и депутат от ГЕРБ Валентин Радев се изказа категорично: „След като сме взели решение да се присъединим към НАТО, трябва да се държим като съюзници. ... Нека да кажем ясно и категорично в кой лагер сме“.

Но всички надмина Соломон Паси, който в прилив на североатлантически ентусиазъм поиска 1400 американска танка в България. Всички български натовци, начело с президента, са единодушни, че натовските танкове и войски настаняващи се в България са „наши“ танкове и колкото са повече, толкова по-добре.

И тук изниква един принципен въпрос. След като американските танкове са „наши“, следователно за американците българските танкове също би трябвало да са техни. Защо тогава американците не подарят танковете,  разположени в България на българската армия? Така и на САЩ ще им излезе много по-евтино. Още по-евтино беше да не нарязваме българските танкове и тогава нямаше да има нужда американците да пренасят танкове със самолети от хиляди километри.  Защо от над 1500 български танка останаха само 85 (осемдесет и пет!) броя днес?  Същото се отнася за българските ракети, самолети, за мобилизационните запаси от оръжие и боеприпаси и изобщо за българската армия, свила се до жалките 14-15 000 наемници.

Защо САЩ изискват от нас да унищожаваме българската армия и нейната техника и в същото време са готови да направят несравнимо по-големи разходи, за да вкарат в България свои войски и техника? Единственият възможен отговор е, че САЩ се отнасят към България като към победен противник. Те нямат доверие в нашата армия и ние за тях сме окупирана вражеска страна. Затова те ни разоръжават и вкарват на наша територия свои войски.  Това обяснява и умилението, с което нашите натовци посрещат американските танкове  след като преди това са нарязали българските. Американските танкове с американски екипажи за тях наистина са „техни“, защото те са силата , която ще ги спасява от гнева на българския народ, когато се наложи. Също както немски войски спасиха Кобурга от гнева на българските войници през 1918 година по време на Войнишкото въстание.

Мисля си, че това недоверие на Вашингтон към българските военни всъщност е много висока чест за тях.

Що се отнася до нашия народ, илюзията, че влизането в НАТО ще донесе някаква икономическа полза, вече се разсея. Всички разбраха, че НАТО не дава, а само взима от своите сателити и ще взима все повече и повече милиарди всяка година.

Но това е по-малката беда. Вече става очевидно нещо много по-страшно. Реално е  въвличането на страната ни във война. При това не в някаква операция по окупация на малка и слаба страна от Третия свят, а в истинска война срещу Русия, която може да прерасне в ядрена катастрофа. НАТО е организация, изцяло подчинена на САЩ и тяхната агресивна политика за налагане световна хегемония със сила. Тази политика неизбежно обедини срещу НАТО всички заплашени страни, а те са по-голямата част от човечеството и сред тях има велики държави с ядрен арсенал като Русия, Индия и Китай. Страните, които се противопоставят на хегемонията на САЩ, създадоха свой съюз (БРИКС), който ще привлича все повече независими държави. 

Как завършват всички претенденти за световна хегемония е добре известно от историята. Тяхното поражение е неизбежно.

Точно затова поведението на нашия днешен политически елит е изключително опасно за страната и силно напомня поведението на техните предшественици, които в миналото докараха на България до две национални катастрофи и до ръба на трета.

България днес е окупирана държава, която поради поведението на своя политически елит се превръща в съучастник в авантюристичната и агресивна политика на САЩ.

Българските политици очевидно не осъзнават, че водят страната към катастрофа и не си дават сметка за своята отговорност и за последствията от такава катастрофа.

Единственият спасителен изход днес е обединение на всички, които според министър Митов „не работят за националния интерес“. Непосредствената задача е да не допуснем участие на България в гореща или студена война  срещу Русия. Следваща задача може да бъде възможно по-бързо прекъсване на неравноправните отношения със САЩ, изтегляне на всички чужди войски и бази от българска територия и напускане на НАТО.

124 години марксистко движение в България

 „Никога не бе ми идвало и не би ми дош­ла наум идеята да пиша някакви спомени из личния си живот. Не мислех, че той представлява някакъв общ интерес, та да го описвам. Но най-сетне бях принуден да направя нещо в това отношение.„ – това разкрива в предговора на мемоара си „Кратки бележки из моя живот“ вече възрастният Димитър Благоев. А всъщност неговият живот и дейност будят интереса на поколения последователи.

Димитър Благоев остава в историята като създателят на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров. Неговият основен принцип почива на идеята за организиране на работническата класа и придаване политически характер на борбите й. На тази идея Благоев посвещава целия си живот.

Роден е през 1856 година в село Загоричане, там получава и началното си образование. Петнадесетгодишен заминава да учи първоначално в Одрин, а по-късно в Габрово и в Стара Загора. По време на Руско-турската освободителна война помага на опълченците и руските войски. След Освобождението закратко е работник в тютюневия склад в Свищов. През 1879 година заминава да учи в Духовната семинария в Одеса, където е студент неговият брат-близнак. Оттам се прехвърля в Санкт Петербург.

Именно в Петербург Благоев се запознава с марксистката литература и обрича живота си на идеите за социално равенство. По време на престоя си създава и първата социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група. Групата обединява около 15 марксистки кръжока, разполага с нелегална библиотека и печатница. Основа на нейната програма е разпространението на марксистките идеи сред работническата класа и подготовката й за борба. За целта са издадени два броя на вестник „Рабочий“. Всъщност Благоевата група се явява предвестник на бъдещата Всесъюзна комунистическа партия болшевики. Две години след създаването на организацията Благоев е арестуван и върнат в България. Самата група също скоро се разпада.

Вече в България Благоев постепенно осъзнава необходимостта от силно ляво движение, което кактода подготвя философията и идейната същност на марксисткото учение, така и да действа в практически план – организации и дружини. Благоев посвещава цялата си дейност на социалистическите принципи – пише статии, издава брошури. Така оформя окончателно  марксистките си възгледи и си поставя за цел създаването на партия на работническата класа в България.

Развитието на идеята на Благоев преминава през определени етапи. Ясна е целта – чрез една нова партия да се даде отпор на добиващото огромни размери социално робство, на монархията, потъпкваща идеалите, за които са дали живота си българските апостоли на Свободата. Първата стъпка е направена през април 1891 година. Димитър Благоев и съмишленици се събират в Търново в лозето на Никола Габровски, където приемат теоретичните основи на бъдещата социалдемократическа партия и насрочват датата за Учредителен конгрес на Бузлуджа. Така това събрание се превръща в Първата социалистическа сбирка в България. Уставът и програмата на бъдещата партия са вдъхновени от тези на европейските социалистически партии и по-конкретно – Френската работническа партия и Немската социалдемократическа партия, но без почерпените идеи да са пълно подражание. Напротив – те биват преосмислени и адаптирани към условията и нуждите на българското общество.

Няколко месеца по-късно, на 2 август 1891 година, по инициатива на Благоев под връх Бузлуджа в Стара планина се провежда Учредителното събрание на Българската социалдемократическа партия(БСДП). Събирането е тайно, тъй като режимът на Стамболов силно ограничава свободата на слово и сдружаването. Бузлуджанският конгрес е кулминация на първия устрем към създаване на социалистическо движение в България и бележи началото на организираната партийна дейност за разпространяване на социалистическите идеи сред работническата класа. На учредяването на БСДП присъстват около 20 представители на социалистическите дружинки в цялата страна. БСДП приема за своя идеология марксизма. Основна цел е подготовката на работниците за социалистическа борба за справедливост срещу развиващия се в България капитализъм и властващите буржуазни ценности. За ръководен орган е избран Общ съвет със седалище Велико Търново. Уставът приема децентрализирана структура на партията и автономия на отделните дружинки. Възприема се идеята за издаване на печатен орган и брошури за пропагандиране на марксистките идеи сред работниците. За първи номер в серията брошури „Българска социалдемократическа библиотека“ е избрана книгата на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“.

Трудът на Благоев е първото оригинално българско марксистко съчинение. В първите три глави е изложена системата на учението на Маркс и Енгелс, а в последната четвърта глава авторът представя обширно изследване на обществено-икономическото развитие на България след Освобождението, в което се обосновава тезата, че се оформят капиталистическа и работническа класа и във връзка с това научният социализъм има социални корени и обществена почва за развитие.

Димитър Благоев защитава своята теория за нуждата от обединение на социалистическото с работническото движение и съществуване на силна работническа партия, с което се противопоставя на идеите на Българския Социалдемократически съюз(БСДС), организацията на „съюзистите“, създадена от Янко Сакъзов година след тази на „партистите“(БСДП). През този период Благоев многократно е арестуван от властите във връзка с политическата си дейност. След падането на режима на Стамболов през 1894 година Благоев допринася за сближаването между БСДС и БСДП и обединението им в Българска работническа социалдемократическа партия(БРСДП) в името на единодействието. Въпреки усилията му, противоречията вътре в партията не стихват, което е води до окончателното им разцепване на „тесни“ социалисти – тези, които безкомпромисно отричат капиталистическия модел и се борят за нов социален строй, и „широки“ социалисти на Сакъзов, склонни на сътрудничество с буржуазията. Димитър Благоев оглавява БРСДП,  която изповядва марксистките позиции.

Цялата последвала дейност на Благоев е посветена на социалистическата борба и антиимпериалистическите позиции. Създател е на първия неказионен съюз в България (Общ работнически синдикален съюз, 1904год.), деен участник във Втория Интернационал (1910 год.), автор на множество брошури и статии, носители на идеите на марксисткото учение.

Димитър Благоев посреща с въодушевление Великата октомврийска социалистическа революция в Русия и подкрепя идването на власт на болшевиките. През 1919 година под негово ръководство БРСДП напуска разпадащия се Втори Интернационал и става съоснователка на Третия Комунистически Интернационал. Партията се преименува на Българска комунистическа партия. След деветоюнския преврат през 1923 година, вече тежко болен, Благоев е принуден да се оттегли от активна политическа дейност.

Димитър Благоев завинаги оставя своя отпечатък в историята като бащата на българския социализъм.

Водни оръдия и газови бомби вместо концерт

Планираният за 12 април концерт на революционната турска музикална група Йорум беше забранен от турските власти, а тълпата, отишла да види любимите си изпълнители беше разгонена с водни оръдия и газови бомби.

Концертът се организира за пета поредна година и е под надслов “Да живее независима Турция“. Всяка година на него се събират все повече хора. През 2014 г. събитието беше посетено от почти един милион души.

Тези концерти имат характер на политически митинги. Групата е известна със своите социални текстове, възхваляващи класовата борба на работническата класа и съпротивата на народите по света срещу империалистическата агресия. Сред най-популярните песни на Йорум са “Америка - вън“, и “Ние сме прави, ние ще победим“. През 2015 г. група Йорум ще отпразнува своята 30-годишнина.

Турските управляващи усещат като заплаха тези концерти и особено обвързаността им с революционното движенев Турция. Повод за забраната на концерта тази година се превърна революционната акция на двама младежи. Те взеха за заложник прокурора на делото за смъртта на 15-годишния Беркин Елван. Момчето е уцелено от полицейска газова граната по време на протестите в Истанбул през 2013 г. Прокурорът е участвал в прикриването на доказателствата, уличаващи виновните полицаи в убийството на Беркин. Освен това е искал, вместо като жертва, 15-годишто момче да бъде разглеждано като престъпник, член на терористична организация. След смъртта си Беркин се превръща в знаме на революционерите. Образът му може да се види изрисуван на много места в бедните работнически квартали. На него Група Йорум посвещават песента “Беркин, стани“, когато момчето още е в кома.

Империализмът ежедневно ни облъчва със своята буржоазна култура Това налага създаването на алтернативно, пролетарско изкуство. Група Йорум са пример в това отношение. Техните текстове вдъхновяват революционерите от цяла Турция за борба срещу фашисткото правителство на Реджеп Ердоган, за борба за справедливост и социализъм.

Самите музиканти от Йорум дават личен пример и участват в борбата на своя народ. Във всички свои изявлания те подчертават, че са марксисти- ленинисти и че се борят за социализъм. В деня на забранения концерт те излязоха с инструменти по площади и малки улички и свириха сред хората. Същия ден някои от музикантите бяха арестувани. Между сблъсъците с полицията на 12 април феновете на Йорум скандираха: “Група Йорум е гласът на народа и той не може да бъде заглушен“.

Концертът през 2014 г. беше посетен от почти един милион души

Ленин за значението на Първи май

Другари-работници! Настъпва денят Първи май, когато работниците от всички страни празнуват своето пробуждане към съзнателен живот, празнуват обединението си в борбата срещу всяко насилие и всяко потискане на човек от човека, в борбата за освобождение на милионите трудещи се от глад, нищета и унижение. В тази велика борба стоят един срещу друг два свята: светът на капитала и светът на труда, светът на експлоатацията и робството и светът на братството и свободата.

На едната страна са шепата богати търтеи. Те са заграбили в ръцете си фабриките и заводите, оръдията и машините. Те са превърнали в своя частна собственост милиони десетини земя и планини от пари. Те са заставили правителството и войската да им бъдат прислужници, да бъдат верен страж на натрупаното от тях богатство.

На другата страна са милионите онеправдани. Те трябва да измолват от богатите позволение да им работят. Те създават с труда си всички богатства, а сами цял живот се борят за къшей хляб, просят като милост работа, изтощават силите и здравето си с непосилен труд, гладуват в селските колиби, в избите и таваните на големите градове.

И ето, тези онеправдани и трудещи се обявиха война на богатите и експлоататорите. Работниците от всички страни се борят за освобождение на труда от наемното робство, от нищетата и нуждата. Те се борят за такова устройство на обществото, в което създадените с общ труд богатства ще отиват в полза на всички трудещи се, а не на шепа богаташи. Те се стремят да превърнат земите, фабриките, заводите, машините в обща собственост на всички работници. Те искат да няма богати и бедни, плодовете на труда да се дават на онези, които се трудят, всички завоевания на човешкия ум, всички подобрения в работата да подобряват живота на онзи, който работи, а не да служат като оръдие за потискане на работника.

Великата борба на труда срещу капитала е струвала маса жертви на работниците от всички страни. Много кръв проляха те, защищавайки правото си за по-добър живот и за истинска свобода. Неизброими са преследванията, на които правителствата подлагат борците за работническата кауза. Но съюзът на работниците от цял свят расте и крепне, въпреки всички преследвания. Работниците се обединяват все по-тясно в социалистическите партии, броят на последователите на социалистическите партии се покачва до милиони и те стъпка по стъпка непрестанно се приближават към пълната победа над класата на капиталистите-експлоататори...

1904 г.