Защо бе убита Дилек Доан?

Кючюк Армутлу или просто Армутлу, е беден квартал, разположен в европейската част на мегаполиса Истанбул. От самото си създаване до ден днешен, кварталът винаги е бил мишена на държавния терор в Турция. Една от проявленията на този необуздан фашистки терор бе убийството на Дилек Доан през октомври 2015 година. Убийството на Дилек не беше първото нито щеше да е последното убийство в Армутлу.

Как се стигна до убийството?

На 18 Октомври 2015 година, около 04:30 часа през нощта, десетки полицаи от отдела за „борба с тероризма“ при истанбулската полиция придружени от отреди командоси нахлуват в „Кючюк Армутлу“. Поводът за тази поредна акция на полицията в квартала, става анонимен сигнал подаден от „добросъвестен“ гражданин, в който се твърди, че жена на име Хатидже Р. Кълъч, която е заподозряна като една от извършителките на нападението на Американското консулство, което се намира не далеч от квартала, се укрива в къща в Армутлу. Въпреки, че липсват, каквито и да е доказателства потвърждаващи тази информация, истанбулската полиция, която е способна на всичко в името на това да докаже своята (!) преданост на господарите си отвъд океана, решава да извърши операция в бедния истанбулски квартал.

Призори на 18 Октомври, няколко къщи в квартала са обискирани от полицията. Жителите на квартала, които десетки пъти са преживявали десетки подобни операции не се изненадват, когато маскирани и тежковъоръжени полицаи чукат на вратата им. Един от обискираните домове е и този на семейство Доан. Полицаите влизат вътре и започват да обискират дома на семейството, стая по стая, стигат и до стаята на дъщерята на семейството-24-годишната Дилек. Тя се обръща към полицаите с думите: „обуйте калцуни“, след което последва изстрел. Дилек се свлича на земята повалена от един куршум изстрелян от полицая-убиец Юксел Могултай. Родителите и братята ѝ са в шок. Те започват да замерят полицаите, с каквото им попадне. Убийците на свой ред, вместо да извикат на място екип на спешна помощ, се опитват да усмирят семейство Доан. След като успяват да изгонят от дома си полицаите, близките на Дилек се обаждат на спешните медици. Линейката потегля към мястото, полицаи спират медиците недалеч от квартала, така на практика те забавят оказването на помощ на Дилек Доан. Съседи на семейството се притичат на помощ и качват в своя автомобил ранената Дилек. По пътя към една от болниците в района, семейството се засича с медицинския екип. Дилек е преместена в линейката. След като обикалят три болници, накрая тя е приета в болницата в кв. „Окмедайнъ“.

 

Кадър от погребението на Дилек

Часове след като Дилек бива простреляна от полицаите-убийци, прокуратура и полиция се залавят на работа за да легитимират поредното си убийство. Полицията изфабрикува досие, в което младото момиче е уличено във връзки с „нелегална организация“. Буржоазната медия също впряга всички свои драскачи, за да помогне на полицията да оправдае убийството. Дилек Доан бива обявена за „атентатор самоубиец“, а семейството ѝ е лансирано като клетка на „терористична организация“. През цялата една седмица, в която Дилек се бори за живота си в болницата буржоазните медии не спират да сипят лъжи и откровени измислици по адрес на близките ѝ, така чак до момента, в който тя издъхва...

На 25 Октомври в 17:35 минути Дилек Доан издъхна в болницата в кв. Окмейданъ“, младият ѝ живот бе почернен от фашистките куршуми на олигархията. Хиляди я изпратиха в последния ѝ път. Чиидем Якши остана в историята, с онази снимка, запечатал момента, в който тя за последен път поглежда към Дилек. Тогава никой не знаеше, че Чиидем ще потърси сметка заедно с Берна Йълмаз от убийците на Дилек, полицаите на фашистката ПСР.

Народът и този път не остана без справедливост.

Джордж Лукас: “Режисьорите в СССР имаха повече свобода”

Джордж Лукас, създателят на “Междузвездни войни“, критикува
филмовата индустрия в САЩ. Той твърди, че “Уолт Дисни“
са “бели робовладелци“ и че режисьорите в СССР са били по-свободни.

Създателят на сагата “Междузвездни войни“ Джордж Лукас е заявил, че съветските режисьори са имали повече свобода в сравнение с него.

В интервю за The Wall Street Journal Лукас казва още:

„В света, в който живеем, в тази система, която ние създадохме сами за себе си, а това е голяма индурстрия, не може да се губят пари. Смисълът е в това, че се налага да се снима определено кино. И винаги съм казвал на онези, които още тогава в СССР ме питаха: „Как, не се ли радвате за това, че живеете в Америка?“ Отговарях им, че познавам много руски режисьори, които имат много повече свобода, отколкото аз. Всичко, което те трябваше да правят е да критикуват правителството внимателно. А извън това могат да правят всичко, което искат“, обясни Лукас.

На 2 януари Лукас призна в интервю за известния американски телевизионен водещ Чарли Роуз, че е разочарован от седмия епизод на поредицата, предаде Стандарт нюз.

По думите на Лукас, режисьорът Джей Джей Ейбрамс е заснел ретро филм, а самият той винаги се е стремил да направи нов, който да не прилича на предишните. “При мен те бяха различни - различни планети, космически кораби”, коментира Джордж Лукас. 

Той характеризира компанията “Уолт Дисни” като “бели робовладелци”. “Всичките ми филми са като деца. Много ги обичам. Продадох ги, а с тях постъпиха като с роби: взеха и... “, поясни Лукас, без да завърши фразата. Режисьорът отбеляза още, че компанията не е била заинтересована той да продължи работата над филмовата поредица.

“Тъмната страна“ на империализма е много примамлива за младите и талантливи
творци, които практически са оставени без избор и са принудени
да обслужват господарите на капитала със своите произведения.

Джордж Лукас продаде компанията си “Лукасфилм” през 2012 година за сумата от 4,06 милиарда долара. Така една от най-легендарните поредици в историята на киното - “Междузвездни войни”, стана собственост на “Уолт Дисни къмпани”. Седмият епизод на космическата сага “Междузвездни войни: Силата се пробужда” излезе на 17-18 декември и вече е донесъл приходи от продажбата на билети в размер на повече от 1,2 млрд. долара, попадайки в десетката на най-касовите филми на всички времена само две седмици след появата си на екран.

“Междузвездни войни: Силата се пробужда” получи предимно положителни отзиви от критиците, макар някои да упрекнаха сценаристите и режисьора, че сюжетът на седмия епизод много прилича на първия филм от поредицата “Междузвездни войни: Нова надежда” от 1977 година, напомня БТА.

05.01.2016 

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Левски и днешният свят

Слово на д-р Мерсия Макдермот в Европейския парламент, 3 март 2009 г. - (ПУБЛИКУВАМЕ С НЯКОИ СЪКРАЩЕНИЯ)

Васил Левски вдъхновява хора от целия свят.

През 1948 г. дойдох за пръв път в България като студентка. Помагахмe на строежа на язовир „Копринка” край Казанлък. Дотогава нищо, съвсем нищо не знаех за българската история. Бяхме само чули за зверствата след Априлското въстание, но разбира се нищо не знаехме за средновековната култура на България, за революционното движение, дори не ми беше ясно, къде точно беше България, когато тръгнах от Англия като бригадирка с група от други английски студенти. Понеже следвах руска филология, знаех поне за Инсаров от романа на Тургенев „В навечерието”. Знаех, че има български патриоти, чисти хора, които се борят за свободата. Обаче името на Левски, на Раковски, на Ботев още ми бяха непознати. Знаех малко за Берлинския договор, защото учехме за него в училище. Искам да се извиня пред вас за това, което Англия е направила на България. По-късно разбрах, че имало книги, в големите библиотеки на Британския музей. Разбрах, че има книги, написани от Братя Бъкстон например, но не можах да намеря книги, разбираеми за обикновения читател. И тогава реших като Паисий Хилендарски, че аз самата следва да създам такива книги. Затова започнах да пиша за българската история. А когато разбрах какво Англия и другите велики сили са сторили на един достоен и беззащитен народ, аз поисках да разкажа пред света какви страдания сме ви причинили. И видях, че въпреки всичко това българите уважават другите народи, не са изпълнени с омраза към тях. В София и Пловдив има например улица „Уйлям Гладстон”, има и улица „Макгахан”. Разбрах, че българите ценят хубавото у другите народи. Най-напред аз написах една история за българите и България по време на турското робство. Когато правех изследвания за тази книга, открих Васил Левски. 

Можете да разберете защо аз реших, че следващата ми книга ще бъде посветена на този очарователен герой. И така написах книгата „Апостола на свободата”. Но аз  не я писах за българска публика. Защото в България имаше книги за Левски, имаше специалисти и подробни изследвания. В моята книга няма оригинален материал. Аз си поставих за цел да покажа, че има и друг път към свободата, че един народ не може да се освободи само с група заговорници или с чети извън отечеството. Необходимо е да се изгради търпеливо широко народно движение; не е нужно само водачите, а и обикновени хора да разберат как могат да се борят за свободата. И сега, струва ми се, по света още има наивници, а дори и някои свестни хора възнамеряват да свалят правителството с една малка група конспиратори.

Когато събирах материал за Левски, аз имах честта да подържа в ръката си неговото джобно тефтерче. Това е едно от най-големите съкровища на България, в което той е записал всяка похарчена стотинка народни пари. За игла, за маслини, дори за една изгубена монета... За всяка стотинка народни пари той се отчита пред Организацията. А днес знаем какво става по света? Затова всички трябва да знаят за Левски, за неговия пример. Може би най-важното днес е, като виждаме каква омраза има между хората, най-важният завет на Левски: хората могат да живеят мирно и дружно. И дори да мразиш управниците на една страна, не трябва да приемаш нейния народ като виновник за това. Някои съвременници твърдят, че Левски е бил съгласен турците да останат да живеят в България, ако са били готови да работят заедно с българите за по-добро бъдеще. Притежавам една стара фотография, на която еврейски оркестър свири на арабска сватба. Защо и днес да не бъде така в Израел и ивицата Газа!

Ние знаем, че всички сме братя. Ние, хората, имаме някои еднакви гени в родословните си дървета. Представляваме един свят. Васил Левски е показал това. Младежта от цял свят обича Че Гевара. А Левски е равен, бих казала и по-значим от него. Той също заслужава да бъде известен като Че. 

Днешният свят има нужда от примера на повече герои. 

Моята цел беше да направя нещо полезно за България, понеже ние, англичаните, сме ѝ сторили доста злини. И да представя най-хубавите български качества пред целия свят като залог за едно по-добро мирно бъдеще! 

Д-р Мерсия Макдермот е запленена от нашия Апостол на свободата.

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Майкъл Паренти: Класова война ли?

Майкъл Паренти, американски политолог, автор
на деветнайсет книги, най-известните от които
са: „Democracy for the Few” и „Against Empire”.

Вече повече от двадесет години републиканците (САЩ) заклеймяваха като „класова война” всеки опит за критика или ограничението на подлата система на капиталистическия финансов грабеж.

Класата на богаташите в САЩ водеше класова война против нас и нашите предшественици вече повече от две столетия. Достатъчно беше да употребим слова, като „класова война”, „конфликт на класите” или „класова борба”, в случаите, когато описвахме системата на експлоатация, в която живеем, и тези наши изказвания се отхвърляха с квалификациите, че това са идеологически марксистки тиради, нарушаващи приличието, даже - „подривни”.

Аманда Гилсън беше права: „Идеята за класова война не е усвоена от класата на управляващите. Богаташите водят тази война безшумно -против средната и бедната класи вече много десетилетия! Щом обаче средните и бедни класи започват да се съпротивляват, богатите надигат глас: “Нечестна игра! Само ние можем да я обявяваме, а не вие - бедните...”.

i

Богатите реакционери винаги са отричали, че водят класова война. Те, най-общо казано, уверяват, че такова явление няма място в нашето процъфтяващо, хармонично общество. Тия от нас, които твърдят, че има класово неравенство и класова експлоатация, веднага биват разобличавани. Подобни идеи за тях са нетърпими, щом са свързани с „идеология”. Даже думата „класа” е „табу” - в СМИ, политиката и в науката това понятие се отхвърля. Всички настръхват: Той, какво, марксист ли е?

Обсъждането на експлоатацията и неравенството не върви в журналистиката, така кариера няма да направиш, за научна и да не говорим - особено в икономическите и обществените науки.

Така вместо „работническа класа” се говори за „работещи семейства”, „сини якички” и „бели якички”.

Вместо низши класи -„бедните от градовете” или „възрастните с ниски доходи”. Вместо капиталисти - собственици - „преуспели”, „горните 20%”.

Думата „класа” може безнаказано да се използва само с определението „средна”. Терминът „средна класа“ е общоприет израз, защото не заостря нашата чувствителност към класовата борба, то заглушава и притъпява критическото съзнание. Ако всички в Америка са средна класа (с изключение на броя свръхбогати и незначителна прослойка от най-бедните), то откъде ще се вземе и мисълта за класови конфликти?

Това съотношение може и да се промени в резултат на Великата рецесия и да донесе упадък на средната класа (както и на някои заможни слоеве на работническата класа). Когато средната класа се оказва явна жертва, то тези думи не помагат за омиротворяването й.

Думата „класа” се споменава и в светата троица - „раса, пол, класа”. В такъв контекст „класа” се свежда до демографически признак, свързан с начина на живот, равнище на образованието и доходите. За последните 40 години на „политика на идентификация” и „културни войни”, терминът „класа” става второстепенен. 

Класата трябва да се разглежда като обществени отношения във връзка с богатството и обществената власт, включени в конфликта на интереси между тези, които ги владеят, и тези, които работят за тези владетели. Обикновено такова съждение се определя като „марксистко”.

Тясното разбиране на „класата” ни пречи да забележим голямата степен на икономическото неравенство и жестокостта на класовата експлоатация, поради което много изследователи и политически коментатори все още считат, че в САЩ няма дълбоки класови различия или класови конфликти.

Класата - това не е обикновена демографска категория, а отношение към средствата за производство, към богатството и властта.

Класата - като робовладелец и роб, феодал и крепостен, капиталист и работник.

Класата - като класов конфликт и класова война.

Кой знае, ако привикнем да говорим за властта на класата като реалност, тогава ще бъдем близо до критичния поглед към капитализма, което, както казахме, е „табу”.

Започнем ли да говорим за капитализма, значи сме достатъчно добре въоръжени за борба с него - за защита на нашите демократични и обществени интереси!

Майкъл Паренти

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Войната на САЩ за световна хегемония в началото на XXI век

 Под маската на “борба с тероризма“ американските империалисти
извършиха редица престъпления срещу цели народи.

След избиването на мирни жители в центъра на Париж от бойна група на „Ислямска държава“, президентът Оланд заяви, че Франция е във война. Това ни върна спомените за 11 септември 2001 г., когато президентът на САЩ по същия начин обяви „война на тероризма“, след което последваха нападенията и окупацията на Афганистан и Ирак, интервенцията в Либия, Сирия, Йемен и т.н. Изминаха повече от 14 години от този ден, но краят на тази война не се вижда. Само убитите американски военни до края на 2011 г. във войната срещу „тероризма“, според официалната статистика, надхвърля 6600, а други 50400 са ранени. Преките военни разходи на САЩ за окупацията на Афганистан и Ирак отдавна надхвърлиха 1200 милиарда долара, по най-скромни оценки, но „тероризмът“ не само не е изчезнал, а точно обратното – броят на „терористичните“ атаки, пак според официалната статистика, се е увеличил 7 пъти за периода от 2001 до 2014 година. Положението през 2015 година се влошава още повече. Само за няколко седмици, освен клането в Париж, имаше самоубийствен атентат срещу митинг за мир в Анкара, атентат в Бейрут, взривен пътнически самолет в Египет. Центърът Брюксел, столицата на ЕС, е във военно положение. Ежедневие е избиването на мирно население и военнопленници в Сирия, Ирак, Йемен, Афганистан, Либия, Египет, Ливан, Мали и т.н. Войната, вместо да затихва, се разраства и обхваща все повече държави. Трябва също така да се подчертае, че за американските и западните политици, военни и медии терминът „тероризъм“ се употребява не само за тези, които извършват нападения или избиват мирно население, но главно и на първо място за справедливата въоръжена борба на революционери срещу силите за сигурност на реакционните режими или на бойците от съпротивата срещу чужди окупационни войски. В същото време стотиците хиляди цивилни жертви на военни престъпления и престъпления срещу човечеството в резултат на военните действия и окупацията на чужди страни от САЩ и техните съюзници, изобщо не се включват в жертвите на тероризма от западните експерти. Такова тълкуване на термина „тероризъм“ е абсолютно неприемливо, защото изключва жертвите на държавния тероризъм, които са над 90 % от всички жертви на тероризма.

Въпреки това изследванията на западните специалисти за причините за разрастването на „тероризма“, дори така както те го разбират, представляват определен интерес. Така например, според едно от тези изследвания, 95 % от всички самоубийствени атаки в света са реакция на чуждестранна окупация и не са свързани с влиянието на някаква религия или идеология. На практика, експертите в областта на сигурността в САЩ са единодушни, че избиването на цивилни във войните, водени от САЩ и техните съюзници, е главната причина за ръста на „тероризма“ в света. Тези изследвания обаче не могат и нямат за цел да обяснят каква е дълбоката причина САЩ да водят тези войни.

“Чичо Сам“ прескача от държава в държава,
в опит да задоволи безкрайния си глад за ресурси.

Каква е причината за войните и защо днес, в началото на 21 век, сме изправени пред заплахата от нова световна война? Научният анализ показва, че капиталистическата система с нейните непримирими противоречия е източникът на войните в съвременния свят. Съвременните войни възникват като неизбежен резултат от развитието на днешния монополистичен капитализъм.

Основният икономически закон на съвременния капитализъм е: „Осигуряване на максимална печалба чрез експлоатация, разоряване и обедняване на болшинството от населението на дадена страна, по пътя на заробването и системното ограбване на народите на другите страни, особенно на изостаналите страни, най-после по пътя на войните и милитаризирането на икономиката, използвани за осигуряване на максимални печалби. Не средната печалба, а именно максималната печалба е двигателят на монополистичния капитализъм. Именно необходимостта от получаване на максимални печалби тласка монополистичния капитализъм към такива рисковани стъпки, като заробването и системното ограбване на изостанали страни, превръщането на редица независими страни в зависими страни, организирането на нови войни, които представляват за главатарите на съвременния капитализъм най-добър „бизнес“ за извличане на максимални печалби, и най-сетне, опитите за завоюване на световно икономическо господство“ (Й. В. Сталин. „Икономически проблеми на социализма в СССР“, 1952).

Следователно, опитите за световна хегемония са закономерно следствие от основния икономически закон на капитализма и ще продължават, докато тази система съществува. Очевидно е, че претенции за световна хегемония, в определен исторически момент, ще има най-силната във военно отношение империалистическа държава. В началото на 20 век това беше Германия и това доведе до Първата и Втората световна война. След разгрома на Германия САЩ заеха това място. Още през 1945 година президентът Труман публично заяви, че победата над Германия е поставила пред американците острата необходимост да ръководят света. През периода 1950-53 година първият опит на САЩ да наложат своето господство над света с военна сила претърпя катастрофално поражение в Корея. Затова тези планове бяха временно изоставени.

Нова възможност за налагане на световната хегемония на американския империализъм се появи едва след успеха на контрареволюцията и реставрацията на капитализма в СССР и бившите социалистически страни от Източна Европа в края на 20 век. Следователно, агресивното поведение на американската финансова олигархия днес е напълно закономерно и предсказуемо. Събитията, на които сме свидетели през последните 25 години, са част от този втори опит на САЩ за установяване на световно господство. След като съветската свръхдържава се разпадна, на нейно място се появиха множество малки държави и единствено Русия, макар и многократно по-слаба от СССР, все пак имаше достатъчен икономически и военен потенциал, за да води независима политика и да се противопостави на САЩ. Дълго време Русия се опитваше да спечели приятелството на САЩ. Закрити бяха руските военни бази в Куба и Виетнам, а след 11 септември 2001 г. тя първа подкрепи „войната срещу тероризма“ на САЩ и дори се опитваше да стане член на НАТО. Но всички опити за някакво сътрудничество бяха отхвърлени от САЩ, които си бяха въобразили, че са „победили“ СССР в така наречената „студена война“ и с Русия могат да разговарят само като с победена държава.

В началото те подчиниха и присъединиха към своята сфера на влияние цяла Източна Европа. След това дойде ред на агресията срещу бившите съюзници на СССР от Близкия Изток – Ирак, Либия и Сирия.

От октомври 2015 г. руската авиация започна да нанася удари в подкрепа на сирийската армия и това беше посрещнато с нескрито раздразнение от САЩ и техните сателити. Въпреки приказките за обща коалиция срещу „тероризма“, се стигна до сваляне на руски боен самолет от турски изтребители. Няма съмнение, че това не би могло да се случи без Турция да получи предварително одобрение и подкрепа от Вашингтон. Следователно, конфронтацията между Русия и САЩ ескалира и двете страни са стигнали до такъв етап, при който не може да има връщане назад и изходът може да бъде само победата на една от страните. Разбира се, малко вероятен е пряк въоръжен конфликт между двете страни с използване на ядрено оръжие. Войната ще се води на територията на трети страни като Сирия, Украйна и т.н., и ще включва освен въоръжена борба и всички форми на икономическа, политическа и пропагандна война.

Историческият опит показва, че заплашените страни се обединяват срещу най-силната империалистическа държава. Срещу нацистка Германия беше създадена Антихитлеристката коалиция. Днес опасността от американския хегемонизъм води до сближаването на Китай, Русия, Иран и редица други независими държави. В крайна сметка претендентите за световна хегемония винаги търпят поражение от обединените сили на заплашените от тях народи. Днес е трудно да се предвиди точно какви форми, мащаби и последствия ще има този конфликт, но не може да има съмнение, че поражението на най-силната империалистическа държава ще отслаби сериозно капитализма в световен мащаб и ще даде тласък на революционната борба на народите в света.

Антиимпериалистически фронт:
www.anti-imperialistfront.org
mail:info@anti-imperialistfront.org

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

40% от започващите работа остават бедни

Цикличните финансови кризи, неизбежни при капитализма,
се използват от собствениците на средствата за
производство, за да засилят експлоатацията
на работническата класа.

Класов терор в капиталистическа България:

40% от безработните българи, които започват работа, остават бедни по данни на Европейската комисия. От Социалното министерство съобщават, че причината за това е ниският размер на възнагражденията. “Едва половината бедни, които намират работа, успяват да се измъкнат”, признават от министерството.

Не стига, че безработицата у нас придобива все по-големи размери, но и това, че някой е успял да си намери работа, съвсем не означава, че ще излезе от бедността. В капиталистическа България трудът не е критерий за успех, на пук на това, което ни обясняват различни неолиберали, евроатлнатици и пазарни фундаменталисти, на които им плащат да защитават съществуващата система. Дори да се трудиш - пак си беден. В общество, в което господства частният капитал, печелят единствено собствениците и нагаждащите се към тях. Обикновените работници са безправни, потиснати и експлоатирани.

След реставрацията на капитализма през 1989 г. фабрики и заводи бяха разграбени и ликвидирани. Обществената собственост върху средствата за производство се превърна в частна. Светкавично се разпространи чумата на безработицата - болест, неразделно свързана с капитализма. Хиляди работници останаха без препитание и без някакво подсигурено бъдеще. Отнети им бяха социалните привилегии, придобити по времето на социализма, като правото на безплатни образование и здравеопазване, правото на труд и достоен живот. В повечето случаи работниците са принудени да работят при ниски възнаграждения и лоши, опасни за здравето, условия на труд.

В последните години неведнъж ставаха инциденти с фатални последствия. Достатъчно е да си припомним взрива на 1 октомври 2014 г. във фабриката за взривни вещества в село Горни Лом, където заради “икономии” на собствениците загинаха 15 работници. 

Единственото спасение за трудещите се, чиито интереси систематично се предават от казионните синдикати, е да вземат живота си в свои ръце, да се организират за защита на своите класови интереси. Защото освобождението на работниците от гнета на капитала може да бъде дело само на самите работници.

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Анжел Вагенщайн: Не се ли ужасиха...

Филмът “Народен дом на терора“, излъчен по БНТ реабилитира
престъпленията, извършени от фашисткия режим.

Как журито в Пловдив награди един филм, оправдаващ безчинствата на фашистките главорези?

Не очаквам от неонацистите преосъзнаване или нов прочит на случилото се през драматичния български ХХ век, завещал ни все още кървящи рани, неразчистени сметки и тъмни неразчетни страници! Вече писах, че фашизмът не ме изненадва - припознавам превъплъщенията на този вирус дори в човеколюбивите му мимикрии, до най-дълбинното му ново укритие - левия национализъм! Не, не той, не фашизмът, все по-трудно опознаваем, е който ме безпокои - безпокои ме антифашизмът у нас: безлик, ленив и апатичен като старец, унесен в гаснещи и унесени спомени...

И ето че неотдавна видяхме по телевизията “документалния” спомен “Народен дом на терора”. Нищо особено: нагледали сме се на преразкази, на стари и нови формати, на износени от злоупотреба манипулативни “спомени”! Новото и потресающото за мен е, че този - с извинение - “документален” филм получи... голямата награда на Пловдивския фестивал на документалното кино! Голяма награда за един голям, но не много хитроумен нов опит за нанасяне на корекции в историческия ни спомен!

Някъде в крайните титри на филма има и някаква благодарност към моя милост за оказаното съдействие. Нищо по-естествено за един стар кинаджия да помогне на колегите си: бил съм в лапите на “суперполицая” Гешев и бих могъл да покажа и разкажа нещичко за този “Народен дом”. Защо не, когато колеги от киното правят филм! Тогава не разбрах защо екипът отказа да го заведа горе, в последния полуетаж и първи кръг на ада, където и аз съм бил инквизиран до припадък, провесен с главата надолу, и където коридорите денонощно са кънтели от викове и стенания. Сега вече знам защо: колегите въобще не са се интересували от безчинствата на фашистките главорези - сметката за ужасилото цивилизована Европа българско кръвопролитие трябваше отново да бъде прехвърлена върху чуждо конто!

Голямата награда за документален филм, браво! Вероятно журито е ръкопляскало при нейното обявяване. Вероятно пловдивската публика е ръкопляскала! А аз се питам: ръкопляскали ли са и създателите на великолепния телевизионен сериал “По дирите на безследно изчезналите”? Ръкопляскали ли са създателите на “Допълнение към Закона за защита на държавата”, изследвали до най-малки подробности същата тема? Къде са те сега и защо мълчат - или са лъгали в своите филми за събитията през онези страшни години на тотален полицейски терор? И дали сега този “Народен дом на терора” им е отворил очите за истината? И едва сега ли са разбрали, че е имало някакъв кървав Деветоюнски преврат, извършен от “кървавия професор” Цанков, комуто до края на дните всички европейски университети са отказали достъп до своите аули. Но така и не са разбрали от филма кой е рязал на живо Стамболийски, кой го е убил, а след това е отнесъл главата му в София; кой е избил из софийските улици всички леви депутати - всички, до последния. И кой е генерал Иван Вълков? И в кои тъмни кладенци са потънали хиляди и хиляди интелектуалци, работници, селяни... И кой е убил народните трибуни Петко Д. Петков, Никола Габровски, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров и още стотици учители, читалищни дейци, общественици? И как внезапно са “изчезнали”, без да оставят диря, призовани “за справка” в същия този дом от филма, поетите и обществениците Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов...

Антон Страшимиров писа в некролог: “Убиха и брат ми!... Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията...”

Ужаси ли се журито на пловдивския фестивал на документалното кино? Ужаси ли се кинематографската ни гилдия? Българската национална телевизия? Ужасиха ли се създателите на този ужасен филм?

Едва ли. Но дано усетят презрението, което и до днес излъчва едно стъклено око!

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Омар Заейд - мъченик на палестинската кауза

Омар Зайед беше преследван от властите на Израел,
преди да бъде убит в посолството на Палестина в София.

На 26 февруари 2016 палестинският борец за национално освобождение Омар Зайед беше открит мъртъв в двора на палестинското посолство в София.  Според палестинският президент Махмуд Абас става дума за „отвратително престъпление“.  А израелският вестник „Маарив“ подчертава, че убийството съвпада с посещението на българския премиер в Израел, което доказвало чудесното сътрудничество между двете страни в областта на сигурността. Думата сътрудничество в случая е неточна. Сътрудничество може да има между равностойни партньори, докато действията на българските власти по отношение на Зайед показват в каква степен страната ни се е поставила в унизителна зависимост и подчинение. Достатъчно е от Израел  да изпратят имейл с искане за екстрадиция на палестинския патриот и българската прокуратура незабавно издава заповед за неговото задържане, въпреки че той живее от 22 години в София и има тук семейство и деца. При това „вината“ на палестинеца е, че се е борил за независимостта на своята родина против чуждестранната окупация. 

Когато става ясно, че Зайед се намира на територията на палестинското посолство в София, българското Министерство на външните работи  отказва да осигури охрана на мисията въпреки молбите на палестинските дипломати. Колко струва тогава признаването на правото на палестниския народ да има своя независима държава от нашето правителство, ако то помага на окупаторите да преследват борците за освобождение на Палестина на наша територия?

Дъщерята на Омар Зайед написа във фейсбук: “Моят баща не е убиец! Той е борец против чуждестранната окупация на неговото отечество... Не баща ми е убиец - окупаторите са убийците! Те избиха толкова много деца, разрушиха толкова много домове, оставиха толкова много деца без родители и от толкова родители отнеха децата! Гордея се с баща си.“

Смъртта на Омар Зайед не само е срамно петно върху българската държва, но е тежък удар върху традиционното ни приятелство с палестинския и другите арабски народи и върху националните интереси на България. Ние не се примиряваме с политическите убийства на борците за свобода, извършвани от империализма.

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.