петък, 23 септември 2016 г.

93 години от Септемврийското въстание!

Септемврийското въстание е един от ключовите моменти в българската история. То избухва в отговор на фашисткия преврат, осъществен на 9 юни 1923 г.

... Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко, ще бъде работническо-селско правителство в България!
.......................

Драги другари,
Ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят. Българският трудещ се народ никога не ще се помири с белогвардейската власт на едно нищожно, хищническо и насилническо малцинство, с каквито и звучни фрази да се кичи и с каквито и „демократически” реформи да парадира тя. От поражението си ние ще почерпим поука и утре ние ще бъдем по-силни, отколкото бяхме вчера, а нашите врагове все повече губят почвата под краката си.

Изпълнени с дълбока вяра в нашето дело, което е свето народно дело, ние, всички трудещи се, героически ще понесем болките и страданията на поражението и с по-голяма енергия и повишено въодушевление ще се предадем отново на служба на народното дело и не ще отдъхнем, докато не победим.

Ние отново ще съберем и сгъстим нашите разстроени и разредени редове. Ние ще пристъпим бързо към изцеряване нанесените ни рани.

С общи усилия и жертви ние ще помогнем на останалите вдовици и сираци, на бедстващите семейства и на прокудените в чужбина другари.

Ние не ще пръскаме силите си в отделни терористически действия, помнейки добре, че ще победим само с организираната борба на трудещия се народ и че най-жестокото отмъщение на народните палачи ще бъде събаряне на белогвардейското правителство и окончателната победа на работническо-селската власт.

Особено ние ще пазим и закрепваме съюза на всички трудещи се от градове и села, който в септемврийските борби биде подпечатан с общо пролятата кръв на хиляди борци, паднали за общото народно дело.

Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие!
Горе главите, славни борци!
Да живее работническо-селското правителство!
Да живее трудеща се България!

ИЗ “ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ” - 
Георги Димитров и Васил Коларов

Вестник "Революционен пламък",
брой 7, септември 2016 г.

вторник, 13 септември 2016 г.

Спортната слава на България преди и след реставрацията на капитализма

Статистиката категорично показва контраста между успехите на българските спортисти през периода на социализма и липсата на такива след 1989 г.

Олимпийските игри, чиито лозунг „CITIUS, ALTIUS, FORTIUS” предполага форма на мирно съревнование между народите, са концентриран израз на човешките постижения в десетки видове спорт.

Ето и динамиката на българското участие:
„Място по брой спечелени точки”:
от 19-то място в 1956 г – нагоре до 7-мо място в 1988 г. и
от 7-мо място в 1988 г.  – стръмно надолу до 63-то място през 2012 г.
„Място по завоювани медали”:
От 1 (един) медал през 1952 г. до 35 медала през 1988 г.
От 35 медала през 1988 г. до 2 (два) медала през 2012 г.

Ясно се вижда възходът за периода 1956 – 1988 години и резкият  спад  за  периода   1992 – 2012 г.  Защо е така?

Периодът на възход от 1952 до 1989 г. се дължи на положителното развитие на българската икономика като цяло.
Накратко: страната ни по качество на живота беше в групата на първите тридесетина държави в света.
Това, което по социалистическо време се наричаше „реална икономика”, включваща резултатите от селско стопанство, промишленост, строителството, техническата интелигенция, учените от приложните науки, беше източникът за финансиране на надстройката.
Към надстройката се включват заетите в търговията, банковата и застрахователната дейности, държавното управление, образованието, здравеопазването, както и спортното дело...
Приносът на „надстройката” за качеството на живота има своя, особена мярка за оценка, която може да бъде много различна за отделните нейни категории труд.

Как, например, да остойностим произведението на художника?
Като оценим колко лева струват боите, платното и четките ли? А времето му? А таланта му?

А труда на лекаря, музиканта, артиста, учителя, учения, писателя, поета и на още десетки други професии, спортната в това число?

Трудът на нашите спортисти, изразяващ се в техните спортни постижения, особено в международен план, повдигаха нашето национално самочувствие, духа ни, а стойността на човешкия дух е неоценима.

Много български граждани си спомнят как на 30 август 1987 г., на олимпийския стадион в Рим, Стефка Костадинова постави нов световен рекорд в скока на височина. 

Дирижираният отвън политически преврат от края на 1989 г. и последвалата „приватизация” убиха българското селско стопанство, разрушиха промишлеността, осакатиха образованието и какво ли още не. Всичко това оказа отрицателно влияние на олимпийските ни успехи и въобще на спорта у нас.
Вестник "Революционен пламък",
брой 7, септември 2016 г.

понеделник, 12 септември 2016 г.

Документален филм за Людмил Стоянов разглежда борбата и творчеството на писателя

Филмът на “Революционен пламък“ е пуснат за свободно разпространение в Интернет (Ютуб)
Екип на „Революционен пламък” подготви филм за забележителния живот и борба на писателя Людмил Стоянов. Най-известното му произведение е антивоенната и хуманистична повест „Холера”. Всеки млад човек днес ще се обогати от изчитането за няколко часа на тази творба. Стоянов ни е оставил и други вълнуващи и актуални  спрямо съвремието ни книги, които са малко известни и не се популяризират – негови повести, разкази, стихотворения.

В най-тежките за творчество години – 30-те и в навечерието на Втората световна война, писателят всеотдайно и смело застава на позициите против войната, остро критикува буржоазното общество и се противопоставя на нарастващия фашизъм. Освен писател, той е и талантлив журналист, когото монархо-фашистка България ненавижда. Но побоя, обиските и интерниранията на властите не спират устрема на Стоянов към идеите на хуманизма и социализма. Нашият творец има щастието да участва съвместно с най-изявените съветски и световни писатели в международните инициативи за защита на културата и мира. Той има щастието да види и да участва в промяната след 9 септември 1944 година – със свой принос за новата народна култура. 

След 1989 година неговите книги се вадят от учебните програми, а за личността му не се говори. През 2016 година с този филм ние даваме отговор на това обидно пренебрежение. Делото на Людмил Стоянов носи гордост, а примерът му е вдъхновяващ! 

Очакваме Вашите отзиви за филма във Фейсбук или на имейла ни (revplam@gmail.com).

Връзка към филма:



Министър Кунева проси пари от „Америка за България“

Министърът на образованието Меглена Кунева вероятно
предпочита да получава заплата в долари.
На среща с ръководството на фондация „Америка за България“ министърът на образованието и науката Меглена Кунева е поискала финансова помощ за подпомагане на учителите. Информацията е официална и е обявена на сайта на МОН. В същата публикация се споменава още, че “фондация „Америка за България“ е инвестирала близо 100 млн. долара в българското образование по различни програми през последните шест години“. 

Освен  поредното  национално унижение, тази информация за пореден път показва отказът на българската държава да се справи с финансовите проблеми в сферата на образованието. Вместо това министърът на образованието буквално проси пари от представители на чуждестранна фондация, която се финансира от държавния бюджет на САЩ. Така на практика друга държава окупира нашето образование. И тук не става въпрос за частни учебни заведения или разни колежи, а за българските държавни училища и университети.

Ценно е обаче признанието, че „Америка за България“ е „инвестирала“ (!?) близо 100 млн. долара в българското образование. Когато някой инвестира нещо, обикновено очаква някаква възвръщаемост от своята инвестиция. Тук логично идва въпросът - по какви причини САЩ наливат пари в нашите образователни институции? Може би защото са добри хора и филантропи, загрижени за финансовото състояние на българското образование?

Истината е, че тези огромни средства, които отпуска „Америка за България“ чрез грантове и проекти, целят обработка на съзнанието на хората и създаване на благоприятна атмосфера за американските интереси у нас. Както виждаме, основна целева група на фондацията са младите хора. От години тази фондация настъпва в българските образователни институции. Най-ярък пример за това е съществуването на аудитория в Софийския университет, която носи името „Америка за България“. Освен това, за ремонта на зала 272, една от най-големите в университета, американската фондация отпуска 1,2 милиона лева. Припомняме, че това беше залата, окупирана от т.нар. „Ранобудни студенти“ през 2013 г.

Ремонтът на зала 272 с американски пари за пореден път показва абдикацията на българската държава от сферата на образованието. Вместо подобренията в сградната инфраструктура да се извършват с държавни пари, това става с финансиране от чужда фондация. Дали, както е тръгнало, не е близко времето, когато целият университет ще бъде прекръстен на СУ „Америка за България“?

Ние, от студентско-ученическо движение „Призив“ от години се опитваме да обърнем внимание върху това, че средствата за образование у нас недостигат, че възнагражденията на преподавателите са обидно ниски, че училищата и университетите се нуждаят от повече пари. Винаги сме настоявали държавата да отпуска повече финанси за образование. Вместо това, министърът на образованието ходи да се моли на „Америка за България“ да подобрява положението на учителите. Тук пък идва друг логичен въпрос – на кого е образователен министър г-жа Кунева – на България или на „Америка за България“? За кого работи тя и от кого е назначена на този пост?


Вестник "Революционен пламък",
брой 7, септември 2016 г.


неделя, 11 септември 2016 г.

Борбата на Народен фронт - Турция против наркоразпространението


Центърът за лечение на наркозависими, открит през 2014 г. от Народния фронт и кръстен на революционера Хасан Ферит, е пример за това как работи социализмът на практика, твърдят работещите там.
У нас малко се знае за борбата, която се води в бедните работнически квартали на Истанбул. В тях полиция рядко успява да влезе, това става обикновено при специални акции и то с тежка, почти военна техника. „Полицаите-убийци“, както са известни сред хората там, често са замеряни с камъни, фойерверки, коктейли „Молотов“ и дори жителите са принудени да защитават кварталите си с оръжие. Омразата към полицията в тези части на града, разположен на два континента, има своите обективни предпоставки. Стотици са случаите на убити от полицейски куршум, хиляди са хората вкарани в затвора по политически причини.

Съпротивата срещу фашизма в Турция се организира основно от Народния фронт – марксистко-ленинска организация, преследвана, както други леви организации, от властта. Фронтът си поставя за цел премахването на капитализма по революционен път. “Окмайданъ”, “Кючук Армутлу”, “Гази”, “Чаян” и други истанбулски квартали на практика са почти изцяло под контрола на революционерите. В тях сякаш животът тече с други обороти, дневният ред в тях е различен от този в другите краища на Истанбул. Навсякъде по стените могат да се видят изписани комунистически лозунги и символи. По улични стълбове и фасади на сгради има окачени червени знамена.

Тъй като за властта представлява трудност да влезе със сила в тези квартали, тя използва и друга тактика – да разбие общностите чрез деградация. Наркодилъри, хазартни босове и сводници, не само, че не са преследвани от полицията, но и умишлено са насърчавани и специално изпращани в районите, в които революционерите имат силно присъствие. Господстващите класи в Турция се стремят чрез морално разложение да отнемат желанието на народа за борба против капиталистическата система. Именно затова, Народният фронт се стреми активно да прочиства от тези явления кварталите, които контролира. 

Всяка информация за развиване на хазартна дейност или проституция там се проверява от членове на Народния фронт. Провинилите се биват гонени от кварталите, а при рецидив се наказват на улицата. Дейността им моментално се прекратява, помещенията им демонстративно се събарят. Полагат се всички усилия да се помогне на жените, принудени да проституират. Някои от тях впоследствие се включват в редовете на революционната борба.

У нас малко се знае за борбата, която води турският народ
против фашизма и деградацията. Нивото на организираност
на революционерите може да служи за пример.
Най-големият проблем за бедните части на Истанбул обаче са наркотиците. Техните разпространители се ползват и с особено голямо покровителство от страна на властта. Наркодилърите постоянно се стремят да влязат в революционните квартали и да продават там отровите си. В тях обаче срещат най-решителна съпротива от страна на Народния фронт. Срещу наркомафията се организират различни мероприятия, като дискусии, митинги, както и публично наказание за доказали се рецидивисти в продаването на наркотици. Иззетата от Народните милиции дрога се изгаря демонстративно на улицата. По време на едно от шествията против наркоразпространието през 2013 г., дилъри откриват стрелба по демонстрантите и убиват революционера Хасан Ферит.

През 2014 г. на негово име Народният фронт създава център за лечение на наркозависими в квартал Гази, Истанбул. Това е първото подобно място в Турция. Основен принцип на центъра е лечение, без употребата на медикаменти. Идеята е да се представи колективният живот, като алтернатива на дрогата. 

От откриването на „Хасан Ферит“ досега в него са се лекували около 1000 пациенти. Над 200 от тях са напълно излекувани, а някои от тях дори са се включили в революционната борба. Случвало се е дори да дойдат хора от други държави, за да се лекуват. Лечението в центъра е изцяло безплатно и доброволно. Дължината на престоя е строго индивидуална и зависи от отделния случай. Обикновено периодът на лечение е между 5 месеца и 1 година.

Революционерите знаят как да изпращат своите герои.
Погребението на Хасан Ферит.
Най-разпространените наркотици в тези квартали на Истанбул са хероин и бонзай. За да помогнат на пациентите в периодите на абстиненция, отговарящите за „Хасан Ферит“ използват само някои болкоуспокояващи. Работи се изцяло с методи на убеждаване и подкрепа. Това е в контраст с методите на работа на правителствените и частните клиники за лечение на наркозависими в Турция. За да притъпят желанието на пациентите да използват определен наркотик, те дават на лекуващите се друг вид „медицинска“ дрога. По този начин проблемът не се решава, а зависимостта остава. Освен това тези клиники са особено скъпи и са достъпни само за привилегированите класи. Обикновено в тях се лекуват деца от богати семейства.

Целият ден на лекуващите се в „Хасан Ферит“ преминава в колективни занимания – колективно четене, колективно чистене, колективно участие в театрална трупа, дискусии, музика, колективно готвене. „Живеем като семейство“, споделя Йелиз Кълъч, която работи в центъра. Целта е съзнанието на пациентите постоянно да бъде ангажирано с нещо, за да нямат време да мислят за дрога. При някои от тях изкушението все още е голямо. Затова на новопостъпилите се отнемат личните телефони, документите и парите, за да не съществува шанс да се сдобият с наркотици.

Борбата срещу дрогата не е независима от класовата борба“, твърди още Йелиз. „Хасан Ферит“ постоянно е атакуван от полицията и от наркодилърски банди. Те виждат в този център разрастваща се заплаха, която някой ден ще помете системата, която те под една или друга форма бранят. Наркоразпространението е инструмент, чрез който капитализмът се самозащитава. Това обаче е до време. „Ние знаем, че в сегашната система проблемът не може да бъде разрешен напълно, но „Хасан Ферит“ е пример за това как работи социализмът на практика“, споделя друг работещ в центъра. 

Вестник "Революционен пламък",
брой 7, септември 2016 г.

събота, 10 септември 2016 г.

Капитализмът съсипа българската енергетика


АЕЦ “Козлодуй“ беше една от гордостите на българската социалистическа енергетика. Днес, заради натиска от Брюксел, тя работи много под своите възможности.

Индустриализацията на България по времето на социализма днес е обявена за «престъпление на комунизма», което «съсипало цветущата  икономика на царство България». Сигурно от гледна точка на чуждия капитал и неговите български слуги, социалистическата индустриализация и превръщането на бедната и изостанала селска страна в индустриален конкурент, наистина е изглеждало като някакъв кошмар.  Затова главната задача на чуждия капитал, след реставрацията на капитализма у нас, беше да се строши гръбнака на създадената в годините на социализма индустрия и да превърне отново страната ни в изостанала аграрно-туристическа колония.

Но за да се строши гръбнака на социалистическата индустрия трябваше да се съсипе на първо място енергетиката, защото тя е основата на индустрията и затова развитието на енергетиката най-синтезирано отразява степента на развитие на всяка страна.

«Цветущата» икономика на царство България, през най-успешната си 1939 година, произведе на човек от населението мизерните 42 киловатчаса електроенергия, което беше 6 пъти по-малко от средното в света и 11 пъти по-малко от средното в Европа. Тази жалка картина беше символ на цялата безнадеждна изостаналост на страната ни в условията на капитализма.

При социализма нашата народна република по производство на електроенергия на човек изпревари Гърция през 1955 година, достигна средно световно равнище през 1963, изпревари Италия и Испания през 1970 г. Към 1980 година, с производство от 4400 киловатчаса на човек, надминахме средното равнище в света 2,5 пъти и почти се изравнихме с Англия (4700 киловатчаса) и Франция (4600 киловатчаса). От 6 пъти под средното световно равнище при капитализма до 2,5 пъти над него при социализма това беше пътят изминат от енергетиката в нашата страна за 36 години народна власт. Но освен количествен ръст социализмът позволи използването на върховите технологии в енергетиката, което предопредели ниските разходи и съответно цени на произвежданата електроенергия.

Най-голямото постижение на нашата енергетика безспорно беше въвеждането в експлоатация през 1974 година на първата на Балканите атомна централа – АЕЦ "Козлодуй". Какво наложи използването на атомната енергия? България няма значителни находища на нефт и газ и трябваше да ги внася на висока цена. Технически достъпните хидроенергийни ресурси са ограничени и икономически най-изгодните от тях вече бяха усвоени към края на 60-те години на ХХ век. Слънчевите и вятърни централи не могат да работят самостоятелно, защото потребителите имат нужда от снабдяване с електроенергия и когато няма слънце или вятър, или с други думи освен всяка слънчева или вятърна централа трябва да се построи още една централа със същата мощност на изкопаемо гориво, която да стои в резерв за да се включва, когато няма вятър или слънце. Единствената алтернатива на ядрената енергия у нас бяха местните лигнитни въглища които са с много ниско качество. Но за да заменим произведените от АЕЦ "Козлодуй" 145 милиарда киловатчаса, през периода от 1974 до 1990 година, трябваше да изгорим допълнително 250 милиона тона лигнитни въглища. Такова развитие на въгледобива беше трудно осъществимо, но дори да го бяхме направили в атмосферата щяха да попаднат допълнително над 140 милиона тона въглероден двуокис, 15 милиона тона серни окиси, 2 милиона тона азотни окиси и милиони тонове сгурия и пепел биха останали като твърд отпадък. При това стойноста на произвежданата енергия би била с 50 % по-висока.

Осъзнавайки решаващата роля на АЕЦ "Козлодуй" за нашата индустрия, след 10 ноември 1989 година, чуждия капитал насочи своите усилия за ликвидиране на централата. Европейската комисия използва преговорите за присъединяване на България към ЕС, за да указва натиск за затваряне на първите четири блока и постигна своята цел с любезното съдействие на българските правителства. Първи и втори блок на Козлодуй бяха спрени на 31 декември 2002 година, след като бяха работили съответно 23 и 24 години. На 31 декември 2006 година спряха работа и трети и четвърти блок, след само 22 и 21 години в експлоатация. За сравнение ще посочим, че унгарската АЕЦ Пакш, с подобни реактори, повиши мощността им от 440 на 500 мегавата и удължи живота им от 30 на 50 години.

Всъщност през първите години след спирането им, блоковете не бяха загубени безвъзвратно.  Те оставаха напълно работоспособни и можеха да бъдат отново въведени в експлоатация във всеки момент с минимални средства. Не е случайно, че дори само споменаването на възможността за повторно пускане на тези блокове, по време на кризата с доставките на природен газ през 2009, беше посрещнато с направо истерична реакция в Брюксел. Европейската комисия успя да накара правителството на Борисов да започне ускорен демонтаж на спрените блокове, без никаква техническа и икономическа необходимост и целесъобразност. Така днес вече страната ни е безвъзвратно е лишена от възможността отново да ги използва. А тези реактори бяха в отлично състояние и имаха ресурс да работят още 30 години. Нашето общество, залъгвано с надеждите за златен дъжд, който ще се изсипе от еврофондовете върху страната ни, не осъзна веднага мащабите на загубата.

А загубата беше наистина колосална. Тези блокове бяха вече изплатили инвестицията за изграждането им и можеха да произвеждат 14 милиарда киловатчаса електроенергия годишно, с рекордно ниски разходи (под 2 стотинки за киловатчас). Това можеше да свали значително цените на енергията за индустрията и домакинствата, за сметка на печалбите на частните централи, произвеждащи скъпа енергия. Замяната на 14 милиарда киловатчаса изкупувани, на средна цена около 18 стотинки от слънце, вятър, газ и въглища с енергия по 2 стотинки от Козлодуй, в условията на регулирани цени, би означавало над 2 милиард лева годишно намаление на цените на цялото количество електроенергия за всички потребителите в страната. Разпределено между приблизително 25 милиарда киловатчаса вътрешно потребление, това би довело до намаление цената на електроенергията с 8 стотинки на киловатчас или почти два пъти. Общата загуба за 30 години, през които тези  блокове можеха допълнително да работят, надхвърля 60 милиарда лева. Тези средства са 5 пъти повече от необходимите, за да се построи новата атомна централа в Белене и надхвърлят значително всичко, което страната ни би могла да получи от еврофондовете за 30 години.

Затова в арсенала на противниците на пускането на спрените блокове останаха само заплахите със страшния гняв и наказанието, което ни чака от Брюксел, ако не изпълним заповедите за демонтаж. Но какво можеше да бъде това наказание, което да е по-тежко от загубите в резултат на спирането на тези блокове, така и не стана ясно. Тук трябва да се добави, че ускореното демонтиране на ядрени реактори, освен всичко друго, е и много по-скъпо и води до образуването на много повече и по-опасни радиоактивни отпадъци в сравнение със забавения демонтаж. Но въпреки това точно този начин на демонтаж ни бе наложен от тези, които бяха много „загрижени” за безопасността и здравето на хората.
Ударът срещу Козлодуй обаче не беше достатъчен. В началото на 21 век се появи шанс България да изгради нова атомна централа в Белене, с два руски реактора по 1000 мегавата.  В подготовката на площадката на централата Националната електрическа компания вложи над 1 милиард лева. Беше поръчано и оборудване за още над 1 милиард лева. Договорена беше рекордно ниска цена за завършване на целия обект и руснаците бяха готови да осигурят изцяло необходимото финансиране. И отново под външен натиск изпълнението на проекта беше спряно. Дори след като наскоро бяхме осъдени да заплатим произведеното от руснаците оборудване, нашето правителство започна да търси на кого да продаде това оборудване, въпреки, че това ще е свързано, в най-добрия случай, с безвъзвратна загуба на средствата вложени в площадката на централата. А е очевидно, че ако проектът бъде изпълнен, вложените досега средства ще намалят значително и не само няма да бъдат загубени, но ще се изплатят многократно с произведената от централата електроенергия.

Дори и да е вярна оценката на критиците на проекта,  че „Белене“ ще струва не 12, а 20 милиарда лева, трябва да сравним тази цена с близо 1000 милиарда киловатчаса, които централата ще произведе за 60 години проектен живот. При днешните цени на електроенергията тези 1000 милиарда киловатчаса са около 100 милиарда лева. Ако сравним цената на електроенергията от Белене с цената от другите алтернативни електроцентрали (на въглища и газ), атомната енергия се оказва около два пъти по-евтина.
Сред аргументите срещу „Белене“ се откроява твърдението, че България няма да има нужда от повече електроенергия и дори ще намалява потреблението в бъдеще и тогава изграждането на „Белене“ ще доведе до спиране на вече съществуващи централи. Но дори прогнозите на Европейската комисия, които са максимално занижени и отчитат ефекта на икономическата криза, предвиждат увеличено производство на електроенергия в България, към 2030 година, до близо 60 милиарда киловатчаса годишно в сравнение с днешните около 45 милиарда киловатчаса. Тези прогнози са направени при условие, че икономическия ръст няма да надхвърля мизерните 2 % годишно и населението ще намалява. Като добавим неизбежното излизане от експлоатация на редица напълно износени вече мощности в централи на въглища (ТЕЦ Бобов дол, ТЕЦ Варна и т.н.) през следващите години, картината ще става все по-драматична. Ами ако все пак успеем да постигнем скромния ръст от 5-6 % годишно и демографския спад бъде спрян? Тогава какво ще правим?

Иптериалистическите институции принуждават България
да използва т. нар. “зелена“ енергия,
която е значително по-скъпа от ядрената.
И накрая няколко думи за «опасността» от ядрената енергия. В световен мащаб развитието на атомната енергетика се сблъсква с интересите на най-мощните транснационални крпорации, които са свързани с добива и преработката на нефт и газ. Особенно нетърпими за Западната финасовата олигархия са заварените атомни централи в бившите социалистически страни. Затова средствата и усилията които се хвърлят за пропаганда срещу тези централи са огромни. Не всяка година се припомня трагедията на Хирошима и Нагасаки, но всеки април глобалните медии облъчват човечеството с най-фантастични измислици за аварията в съветската атомна централа в Чернобил през 1986 г. Предмет на пропагандни спекулации са и опасните отпадъци от атомните централи въпреки, че атомната енергетика е единствената която осигурява пълно обезопасяване и контрол върху всички свои опасни отпадъци които са сравнително малко количество. Това изобщо не може да се каже за всички други стопански дейности, в това число туризма и селското стопанство, които замърсяват ежегодно атмосферата, водите и почвата със стотици милиони тонове опасни отпадъци.


Що се отнася до нивото на безопасност на съветски реактори ВВЕР-440, които бяха ликвидирани в Козлодуй, ще припомня, че подобни реактори издържаха без никакви повреди катастрофалното земетресение в Армения след което бяха отново пуснати в експлоатация. И ще цитирам мнението на директора на службата по ядрена безопасност на Финландия Юка Лаксонен: «Реакторите ВВЕР-440 са проектирани според критерии различаващи се от критериите на Западния свят. Проектът съдържа резерви на безопасност, които не намираме в съвременните атомни централи». Едва ли може да се каже по-ясно.


Вестник "Революционен пламък",
брой 7, септември 2016 г.